ДЕНИВЕЛАЦИЯ НА КУЛТУРИТЕ
За Любен Гройс идеалният духовен водач в днешния театър е авторът. В последната ви пиеса "Франческа" главната героиня е нравствено-философският коректив на човешката съвест. Г-н Илиев, как се роди този образ?
Проникновеният ум на Любен Гройс откриваше неизчерпаеми пластове от материал за театър в текстовете на внушителна поредица от автори – от Еврипид през Шекспир и Молиер до Йовков и Страшимиров. Добре би било тези, които проповядват нихилистично отношение към българската класика, да прочетат статията му "Национална драматургия и национална режисура" в току-що излезлия двутомник. Написаното там би трябвало да каже нещо и на тези учители, които така преподават българските автори, че младите хора после цял живот не искат да чуят за тях.
Алхимията или електрониката, чрез която се раждат драматургичните фигури, в това число и централният образ във "Франческа", продължават да бъдат тайна за мен. Бих могъл само да кажа, че и тази моя пиеса се появи на бял свят както повечето от останалите. От омерзение. Основание за това винаги съм имал достатъчно. Казвам си, че няма да пиша повече за сцена и се залавям за проза – там човек е сам и не зависи от никого. Идва обаче момент, когато героите ми се хвърлят в някакви интензивни взаимоотношения, заговарят с предизвикателни думи, аз губя търпение да описвам лица, фигури и обстановка – защо да не използвам за това присъствието на живия човек – актьора, фантазията на режисьор и сценограф.
В основата на пиесата "Франческа" стои епизод от белетристична книга, която тези дни завършвам. Тя има силно автобиографичен характер и все пак не е мемоаристика. Този жанр нещо не ми е симпатичен и ако изобщо се заловя за него, няма да е скоро.
Според Ролан Барт пишещият си поставя определена цел – да свидетелства, да разяснява, да образова… Коя е движещата сила във вашето изкуство, в ролята ви на главен драматург на Народния театър и на писател?
За добро или за зло много отдавна съм се приучил да спазвам един съвет на Чехов: "Ако можете да не пишете, не пишете". Антон Павлович е бил лекар и тези думи съдържат превантивно-профилактична ирония по отношение на графоманите, но е добре да се помнят от всички, които се занимават с писане. Това, което сега не бих могъл да премълча, са свидетелствата за годините, през които съм живял. Дали то ще разясни нещо или образова някого, не знам. Подзаглавието на новата ми книга, за която споменах, съдържа думата "хроника".
Що се отнася до длъжността "главен драматург", тази институция в Народния театър е създадена от Пенчо Славейков и с назначаването на Пейо Яворов той е определил параметрите на "длъжностната характеристика". (Има такъв термин в сегашните служби "Труд и работна заплата".) След известен период от време Яворов в течение на 24 години е наследен от Лилиев. Оттам нататък става доста тъжно. Неудобството да седя недостойно на стола на тези големи мъже аз още не съм изпитал с пълната му сила, защото поради сегашното положение в Народния театър (нека го наречем сложно) твърде частично изпълнявам тази длъжност.
Какво е състоянието на българската драматургия днес?
Както се казва, тежко, но не безнадеждно. Тежко – в резултат на управленческо късогледство. Някогашното изискване – афишът на театрите да съдържа минимум петдесет процента български заглавия – вместо като ненужна бюрократическа нормативност беше заклеймено като тоталитарна репресия по отношение на театрите. По каква логика обаче тоталитаризмът и националното самочувствие са адекватни понятия? Раздаването на субсидии от държавния бюджет трябва да е обвързано с присъствието на национална драматургия в театрите. Булевардната драматургия – западна, източна или родна, която така широко шества по нашите сцени, би трябвало да се самофинансира.
Надеждата е в това, че има и талантливо пишещи млади хора. Не много на брой, което е нормално, част от тях далеч от София, при сегашното състояние на извънстоличните театри далеч от възможността за реално съприкосновение със сцената. Нищо смислено обаче не се прави те да получат професионална подготовка. Драматургията е занимание, за което само химикалката и белият лист не са достатъчни.
Пред какви трудности е изправен драматургът на ХХI век?
Трудностите идват от идейната криза, която владее съвременното общество. Единствената като че ли успяла да придобие бързо и широко разпространение теория – тази на Франсис Фукояма за края на историята, се пукна като сапунен мехур в мига, в който терористите на Ал Каида се забиха в нюйоркските небостъргачи. В днешно време театърът би трябвало да се оттегли на стеснена може би, но само негова територия и да не влиза в безсмислено и обречено на неуспех състезание с шоубизнеса.
Какво означава да бъдеш съвременен днес, какви са парадоксите на реалността и на театралния живот в частност?
Парадокси в българския политически живот: общо взето, консенсус по отношение на понятието съвременна европейска демокрация. То обаче между другото означава наличие на ляво и на дясно. Ако гребеш само с лявото гребло или само с дясното, лодката ти ще се върти в кръг. Затова и за да върви човек напред, пристъпва ту с десния, ту с левия си крак. Дори ако някой от тях е куц или хилав. Всеки знае обаче какво става, когато обуе дясна обувка върху левия си крак и лява – върху десния. Спънат, дванайсетгодишен (досега) преход. Парадоксално е да не се съзнава, че обличането и обуването също е въпрос на култура.
Парадокси в театралния живот: структурата на съвременния български театър. Прилича на обърната с върха надолу пирамида. Най-долу, общо взето – нищо. Вегетиращи след половинчати реформи, зле финансирани извънстолични театри. Липса там на професионални млади актьори. Липса на сносна режисура. Дезинтересирана публика. Горе – рояци от кръжащи по Раковски безработни театрали, управленчески органи, академии, колежи и департаменти, от които обилно излизат бакалаври, магистри, доктори, професори и доценти. Институти с научни сътрудници, които се реят в дискурсите на езотерични театрални изследвания. Докога ли обаче ще се крепи пирамидата?
Каква е ситуацията в Народния театър в момента?
Половинчатото и отлагателно справяне с управленческата криза доведе до натрупване на проблеми, които налагат радикални, но добре обмислени решения. В театъра трябва да функционира режисьорска колегия, трупа, ангажирана със сцената върху добре известните принципи на репертоарния театър, да се стигне до смислена репертоарна стратегия. Всичко това няма да стане, докато ръководството не получи възможност да оперира с бюджет, който да не го принуждава да разчита на подаяния. Изискванията към това ръководство би трябвало да бъдат наистина високи, умението да се просят спонсорски пари едва ли е най-важното. Най-малкото, което управляващите трябва да направят, за да спре най-сетне безобразното отношение към националния театър на България, е просто да спазват законите. В един от тях е казано: "Издръжката на националните културни институти се осигурява изцяло и приоритетно от държавния бюджет". Виждал съм подписано черно на бяло от спонсор писмо, в което той ни съветва какви заглавия да включим в репертоара. И недвусмислени указания за разпределение на ролите. Не ми се иска на хартия да напиша как се нарича това. Думата е турска. Много изразителна*.
В навечерието сме на най-българския празник. Какви са посоките за развитието на българската култура? Какво е нейното място в контекста на европейското и световно развитие?
Хайде да не казваме вече "най-българският празник", защото ще излезе, че българско е равнозначно на лицемерно. Какво празнуваме? Културата е нещо повече от някой и друг забавен спектакъл, интересна картина, наш певец, който се изявява в Миланската скала. Когато улиците, гробищата и тоалетните ни станат чисти, обноските ни – цивилизовани, функционирането на държавните институции – човешко, ще имаме може би правото да отменим "приоритета", зададен от покровителя на братята Кирил и Методий. Този покровител се казва Борис Първи и зададеният от него приоритет гласи: изравняване с културното ниво на най-напредналите от заобикалящите ни – тогава Византия. В страни, където няма културна денивелация – Холандия например, но има природна (морето постоянно заплашва да залее по-ниско разположената суша), занемаряването на дигите е престъпление, държавна измяна. А как да се нарече занемаряването на потребностите на духа в една страна, където културната денивелация по отношение на останалата част от Европа продължава да заплашва бъдещото съществуване на нацията?
Разговор с Ориета Василева, в. "Демокрация", 25.05.2002
Публикацията е със заглавие "Хайде да не казваме вече "най-българският празник"
