ЗА ГАРВАНИТЕ
Сред обилните новини за кървави събития вестниците напоследък съобщиха и една такава: гарван бил разкъсан от полицейско куче. Гарванът обаче не бил обикновен гарван, а един от тези, които населяват Лондонския Тауер и за чието постоянно пребиваване там се полагат специални грижи, като една от традициите, свързани с британската корона. Историята на тази корона, както е известно, е твърде богата на събития и очите на тези дълголетни птици са видели много. Със сигурност обаче не и очите на този гарван, наш съвременник, за когото писаха вестниците. Пред тях се е движил само еднообразен поток от туристи, между които нищо не се случва и чиито лица имат изражения от твърде тесния диапазон между любопитството и скуката.
Понеже както всички хора, писателят не може да избере нито мястото, нито времето на раждането си, той получава материала, от който ще прави творбите си, така както се получават карти от едно, и за съжаление, единствено раздаване. Той може да разиграе картите си по един или друг начин, който някой ще определи като добър или лош, резултатът във всеки случай ще бъде зависим от това, какво е получил при раздаването. Не се наемам да подредя йерархия на стойностите в системата на такава една метафора и все пак си мисля, че войните или революциите например, колкото и неутешително да звучи, принадлежат по-скоро към асата, отколкото към тройките и седмиците. На това може да се възрази, че литературното творчество е нещо далеч по-широко от историческия летопис, че човешката душа е неизбродна галактика, даваща възможност за неизмеримо по-далечни пътувания, отколкото заобикалящият писателя социален или политически пейзаж. Но дали движението през тази галактика е възможно без импулсите, които идват от силовите полета на мястото и времето?
Това, което се падна на пишещите хора от моето поколение в моята страна, е краят на една световна война и две крупни социални сътресения. Някои от нас смътно си спомнят армията, която дойде през Дунава откъм северозапад, по-добре помнят тази армия, която дойде откъм североизток. Самият аз като четиригодишен съм седял на коленете на една руса жена във войнишки дрехи, която, както по-късно разбрах, била германка. Беше ме видяла в един крайпътен хан, където беше спряла моторизирана част, предложи ми шоколад и аз с колабораторско безсрамие го приех. Като седемгодишен пък седях на коленете на руски войник. Едната му ръка, освен че прикрепяше мен, държеше и снимка на още някакви деца, а другата, уви, не шоколад, а водна чаша с гроздова ракия, която тогава за мен не представляваше изкушение. През тези години учителките ни все още бяха "госпожи", после станаха "другарки", някои от тях все още са живи и ако сега трябва да се обърнем към тях, и едното, и другото обръщение ще прозвучат неестествено, защото наситеното с промени време значително е разместило дума и понятие.
Наскоро, докато се ровех в уж познати текстове, попаднах на пасаж, излязъл изпод перото на един от най-именитите обитатели на същия този Лондонски Тауер. Текстът звучи така: "Почти всички най-тежки престъпления се наказват с робство. Утопийците са убедени, че наказването с робство е не по-малко тежко за самите престъпници и не по-малко полезно за държавата от убиването на виновните и прибързаното им премахване. Тия лица са повече полезни с труда, отколкото ако бяха убити, а с примера на своя робски живот те отклоняват други от подобни престъпления".
Местата, в които до не толкова отдавна се полагаше безспорно полезният за държавата робски труд, се наричаха трудововъзпитателни общежития или лагери, те се намираха в страни, където, също както в представите на автора на "Утопия", нямаше частна собственост. Съответствията биха могли да бъдат изброени и по-нататък, както и несъответствията. С твърде голяма сигурност можем да предположим, че великият хуманист, загубил главата си, защото е говорел това, което е мислел, не е причислявал към категорията "най-тежки престъпления" разказването на един анекдот например, дори той да е бил насочен към самия Хенри VIII.
Струва ми се, че възниква въпросът какви ли свидетелства ще оставим след себе си ние, тези, на които времето даде дали щастливата, дали нещастната, но със сигурност уникална възможност да населяват не някоя въображаема, а една, колкото това и да противоречи на етимологията на понятието, реална Утопия. Светът след нас ще бъде също несъвършен, това значи, че пак ще има, би трябвало да има търсачи на никъде несъществуващи земи. Може би при тези пътувания по-полезни от свидетелствата, които ще им дадат науките, биха могли да бъдат свидетелствата на литературата. Разгръщам или си припомням страници от писаното през изминалите десетилетия и казвам само "биха могли". Времето обаче ще произнесе присъдата си не в условно наклонение. Дано стойностното в тези страници се окаже в донякъде прилично съотношение ако не към глупостта и безсмислените упражнения по стилистика, то към лъжата. В противен случай какво значение има, че толкова и толкова гарвани са населявали Тауер по времето на Осмия Хенри?
Слово, произнесено на третата Солунска среща на европейските ПЕН центрове,<бр> 27-30.09.1995, в. "Култура", 13.10.1995
