24 май още не е най-българският празник
Драматургът Константин Илиев е написал пиесите "Великденско вино", "Нирвана", "Одисей пътува за Итака", "Червено вино за сбогом", "Куцулан или Вълча Богородица", "Франческа", "Бетовен 21" и др. Автор е на студии, статии и есета, събрани в книгата "Паметта на гарвана", както и на романа "Френско магаре". От 1973 г. работи непрекъснато като драматург на театър, а от 1995 е главен драматург на Народния театър "Иван Вазов". Пиесите му са играни в почти всички български професионални театри, както и в Австрия, Англия, Естония, Полша, Русия, Словакия. Носител е на международната Хердерова награда за цялостно творчество. През 2003 г. книгата му Поражението получава наградата Хеликон за нова българска проза, а през 2005 – Националната литературна награда Елиас Канети.
Наскоро се върнахте от международен писателски конгрес в Германия. Какви проблеми се дискутираха там?
Поканата беше отправена от името на председателката на Свободният съюз на германските автори проф. Илзе Нагелшмид. Заедно с ПЕН-клуба този съюз е най-голямата писателска организация в страната. Конгресът имаше конкретна тема: "Език – национално съзнание – идентичност". Няма как да не направи впечатление на един идващ от България човек това, че на такова голямо писателско събиране не се говори за издания, тиражи, фондове или почивни станции. Имената, които най-често се споменаваха от трибуната, бяха: Кант, Хегел, Шелинг, Гадамер, Адорно.
А Карл Маркс?
И Маркс. Основният докладчик на конгреса, известният философ Гюнтер Рормозер – изявен застъпник на консервативните тенденции в съвременната философия – учуди всички, като отдели толкова внимание на писаното от Маркс за неизбежната, бъдеща по негово време, глобализация. Една прогноза, която за разлика от други компоненти от теорията му наистина се сбъдва.
Каква беше темата на Вашия доклад?
"Език, театър и държавни граници". С доклади участваха също двама румънски автори, един унгарски и един словенски.
Има ли връзка между говореното от вас там и реакцията ви на номинациите за наградата "Ааскеер" в раздел драматургия?
Връзка има, но по-важна ми се струва конкретната, практическа страна на случая. Работата е там, че когато човек е казал веднъж "а", трябва да бъде готов да каже и "б".
Какво имате предвид?
Това, че още на първото заседание на журито за драматургия преди 2 години направих една доста обстойна декларация, че ще участвам в начинанието само при условие, че успоредно с това приятно пролетно шоу, каквото представлява "Ааскеер", започне да се прави и нещо, което действително да подпомага развитието на съвременната българска драматургия.
По-конкретно?
Тогава говорих, а и после на други театрални събирания, за необходимостта от един наистина голям фестивал на националната драматургия. Такъв, какъвто има в повечето страни, включително и на Балканите. Неговото естествено място би трябвало да е столицата. Защото е необходимо да се поощрява не просто писането, а сценичната реализация на пиесите. Наградени на всевъзможни конкурси, но непоставени текстове вече има предостатъчно. Както и трябваше да се очаква, наградата "Ааскеер с нищо не поощри реализациите на пиесите, за които беше присъдена. Те си останаха с по една единствена постановка. Но шумът и блясъкът (блясък разбира се според нашите възможности), които естествено придружават едно такова тържество, създават погрешното впечатление, че нещо се върши за драматургията.
Вие изтеглихте новата си пиеса от по-нататъшните процедури по награждаването "поради лишената от логика промяна в статута на раздаването", имайки предвид включването на непоставени у нас пиеси. Защо?
Логично би било, щом се пристъпва към такова амбициозно, прекрачващо границите на страната разширяване на награждаването, то да се отнася до всичките му раздели. Да подлежат на номиниране режисьорите Димитър Гочев, Александър Морфов, Младен Киселов, Иван Станев, Галин Стоев за спектаклите им в чужбина. Самуел Финци например за мъжка роля. Или Жанет Спасова, която има великолепни изяви във "Фолксбюне". При съвременното ниво на видеотехниката непреодолими проблеми няма и който иска, нека се занимава с всичко това. Само че грижата за подрастващата смяна български драматурзи и режисьори би трябвало да съдържа далеч по-целенасочни и ефективни действия. Работата е там, че за да организираш един наистина смислен фестивал се изисква много труд и организаторски талант. Къде по-лесно е в навечерието на 24 май да седнеш в залата на Военния театър и да ръкопляскаш.
А какво е отношението ви към авторите, които не пишат на български?
Всеки има право на избор. На авторите, които се чувстват съпричастни на българската култура, можем да кажем само "добре дошли", когато гостуват в родината си. Пиесата "Носорозите" от Йонеско принадлежи на френската, а не на румънската драматургия, но всеки от сънародниците му може с основание да се гордее, че този автор е с румънски произход. Би трябвало да се радваме, ако и ние имаме повод за такава гордост.
Някои обвиняват новата ви пиеса "Бетовен 21", поставена от режисьора Младен Киселов в Народния театър, в злободневност. Как си обяснявате това неразбиране?
Понятието "злободневност" поначало не може да бъде натоварено с негативен смисъл. В нашата драматургия имаше майстори на злободневното писане и публиката се тълпеше на представленията им. Само че явления като "мутрите" или разцветът на чалга културата, за които между другото става въпрос в "Бетовен 21", са много извън обсега на злободневното. Нещо, което продължава десетилетие и половина и краят му не се вижда, заслужава друго наименование. Лековатите обвинения на такива критици ми напомнят за някогашната теория за двете правди. Голямата правда е влизането на България в Европейския съюз и светлите перспективи, които се откриват сега пред нас, а малката правда – рекетьорите, убийците и останалите брутални престъпници, които уж характеризирали края на българския ХХ век, а не началото на ХХІ. Бих препоръчал на такива критици да идат в "Пирогов" на посещение при онзи пребит и осакатен председател на инициативен комитет от с. Студена, който се опита да попречи на едно безкрайно дълго търпяно от правосъдието разбойничество. Друг е въпросът, че в "Бетовен 21" всичко това е само фон и там става въпрос за друга, екзистенциална според мен проблематика.
Какви са рисковете да се пише социално ангажираната литература в контекста на днешното време?
Рискът е, че ще плуваш срещу течението и няма да усещаш подкрепа. Познавам твърде добре всевъзможните теоретизации, защо не трябвало да се пише социално-критична драматургия и нямам никакво намерение да се съобразявам с тях. Защото постмодерната лековатост, която вече също не е последна дума на литературната мода, в едно време като нашето лесно може да се превърне в банален цинизъм.
За пролетния Панаир на книгата ИК "Жанет 45" обнародва романа ви "Френско магаре" (1987) като "преработено издание с рисунки от автора". В какво точно се състоят преработките?
Те са стилистични и не засягат съдържанието. Изкушавах се да променя и други неща. Става въпрос все пак за една писана преди доста време любовна история от шейсетте години. Но такива промени биха означавали, че се бъркам в писането на друг човек. Защото аз вече, естествено, не съм същият. В едно ново издание на пиесите си също няма да направя никакви промени на текстовете. Нито ще допълня съкратени от тогавашните идеологически стражи реплики, колкото и да ми се иска това. Защото по този начин ще ги превърна във фалшификати. Колкото сме успели да прокараме през онези години – толкоз.
А рисунките?
По времето, когато пишех първите си пиеси, живеех с мисълта, че истинското ми призвание е рисуването. Така мисли за себе си и героят на романа "Френско магаре". Заради това призвание той жертва една любов. При мен нещата се развиха другояче. След едно неуспешно (всъщност доста анекдотично) кандидатстване в Художествената академия се обидих, сега и аз не знам на кого, и продължих само с писането. Но заедно с него, особено когато то не вървеше, не спирах да правя "бързи" (по за няколко минути) рисунки. Те бяха стотици и от тях между книжата ми са се запазили много малко. Показах ги на художничката Яна Левиева и тя предложи да ги включи в книгата, която ще излезе в наверечието на 24 май.
Веднъж заявихте, че не намирате за уместно 24 май да се нарича най-българският празник. Още ли сте на това мнение?
24 май ще бъде най-българският празник тогава, когато културата, и то не просто като художествено творчество, а в най-широкия смисъл на думата, стане най-важното в България. Много сме далеч от това, така че продължавам да мисля същото.
Разговор с Патриция Николова, в. "Труд", 13.05.2007
