СЦЕНАТА Е АЛЕРГИЧНА КЪМ ГЛУПОСТТА
Какъв е приблизителният процент на достоверност в "Поражението"?
Ако ви кажа "98 процента", сигурно ще разсмея и вас, и читателите, пък и себе си. Оставям двата процента недостоверност за двете момичета, които споменавам в двата смехотворни любовни епизода. Така, както са описани, едва ли някой ще разпознае кои са, самите те отдавна не са момичета, нито пък ще прочетат някога книгата ми, но може ли човек с истинските им имена да назове жените, с които за пръв път се е опитвал да се прави на мъж. Има една малка неточност и в епизода с пианото в Ловешката езикова гимназия. Иначе всичко е, както си беше.
Защо смятате, че книгата трябва да се нарича роман, а не мемоар?
Съотношението между истина и измислица едва ли може да определи жанра на едно литературно произведение. Ако Захари Стоянов беше поставил на героите си в "Записките" измислени имена (добре, че не го е направил), книгата му съвсем естествено щеше да се възприема като роман. Като се извинявам за сравнението, говоря все пак само за жанра, персонажите на моята книга населяват само един микросвят. Те не са фигури от, да кажем, национално значение. Заявеният мемоар предполага максимална точност. Смятам "Поражението" за книга с определена тема, нещо, което не е характерен белег на мемоаристиката. А литературния термин "тема" разбирам като елемент от обществената проблематика.
Как бихте определили времето, в което живеем? Като справедливо или несправедливо?
На кардиналните въпроси за справедливостта и свободата едва ли ще ви дам убедителен отговор. Мисля, че във всички времена е имало и има само различни степени на несправедливост и несвобода. Което не значи, че е приемлива позицията на пасивност и примирение. Що се отнася до днешното българско време, наричано "преход" или с доуточнение "спънат преход" – съществуването на леви и десни тенденции в обществото е безспорна необходимост. Както е безспорно, че за да се движиш напред, с лодка например, трябва да гребеш равномерно с лявото и с дясното гребло. Иначе ще се въртиш в кръг. За да върви напред, човек също пристъпва с левия и с десния си крак. У нас картината с лявото и дясното е доста объркана. Я обуйте на десния си крак лява обувка, а дясна – на левия. Разбира се, че ще се спъвате.
Каква е разликата между писането на романи и писането на пиеси?
И в прозата, и в драматургията проблемите на структурите, които ще се изграждат, са от първостепенно значение, при прозата обаче може да се планира по-наедро, без толкова детайлни решения. В драматургичното писане по-лесно е при киносценария, там можеш по всяко време да извикаш даден персонаж на екрана или да го махнеш оттам. Сава Доброплодни решава влизанията и излизанията на персонажите си с известната реплика на Михал Мишкоед: "Ти си иди сега, ачи сетне ела". Днес няма кой да приеме такива умилително-наивни авторови похвати. Никога не съм композирал музика, но мисля за персонажите на пиесите си като за музикални инструменти. Те са важни и със звученето си, и с мълчанието. Но за разлика от музикалните инструменти – и със самото си присъствие или отсъствие пред очите на тези, които са в залата. Една главна фигура в драматургията не може продължително време да присъства и бездейства на сцената, както пианото понякога присъства на концертния подиум.
Особеностите на жанра ли са причината с драматургия да се занимават сравнително малко автори?
Сцената не е така търпелива като хартията, мисля, че това е по-важно. Няма толкова лош роман, стихотворение, пък и пиеса, които да не могат да бъдат отпечатани. Но я се опитайте да репетирате с актьори нескопосан текст. А и да го докарате до представление, кой ще задържи зрителите на местата им? Никой не вижда читателя, който захвърля доскучалата му книга, съвсем друго е със зрителите, които стават, коментират, дигат и другите от местата им и захлопват вратите. Сцената е безпощаден съдник – щедра и великодушна, когато нещо є допада, и нервозно-алергична към глупостта и претенциозното дълбокомислие.
Кои са любимите ви постижения в българската литература?
Ако трябва да стягам прословутия куфар с най-необходимото, сигурно ще посегна към "Чичовци" и "Великата рилска пустиня" на Вазов, "Записките" на Захари Стоянов, стихотворенията на Яворов и Дебелянов и сигурно много щях да съжалявам, че нямам още място.
Не съм ви виждала из ПЕН клубове, съюзи и сдружения. Вярвате ли в синдикалния живот на писателя?
Всичко това не е свързано с отношението ми към синдикализма, а с обстоятелството, че във възрастта, когато по-лесно се завързват приятелства, бях изолиран от писателските среди. Хората, с които по-лесно общувам, не са по тези места.
Какво трябва да харесат българите у себе си?
Мисля, че търпеливостта е най-доброто и заедно с това най-ужасното качество на българина.
Разговор с Кристин Димитрова
в. "Труд", 07.11.2004
